„Често чета как се отрича всичко от нашия живот преди 89-та г. и чак започва да ми се струва, че изобщо не съм живяла. Нямало ме е, не съм присъствала в миналото си. Минало, в което на всеки ъгъл са ме дебнели милиционери, за да ми сложат печат на крака, ако полата ми не е под коленете. Или да ме арестуват ако си тананикам „Бийтълс““. Това пише нашата читателка Зорница Илиева от Русе.
„Искам да разкажа всичко, както си беше, защото мозъците на младото поколение в България. непрекъснато се изглаждат и манипулират от американската пропаганда на всякакви нива. Постоянно чувам и чета такива измислици, че чак започвам да се питам аз ли бях момичето с къдравата коса и късата рокличка, което отиде да кандидатства във Великотърновския университет. Аз ли бях девойчето, което си взимаше изпитите с шестици, защото учеше. А библиотеката беше пълна, защото и другите учеха.
Мизерствали сме, крали сме хляб от стола, крали сме хляб и един от друг, пребърквайки стаите си, бъркали сме каши от брашно, за да оцелеем. Това чета непрекъснато. И съм удивена! Обидена! Буквално отчаяна!
Учих там от 1976 г. до 1980 г. Не съм крала хляб, защото имаше колкото поискаш. За купон за стола давахме 30 стотинки. А от столовата (шублера) можеше да си вземеш първо, второ и трето по избор и ако ти се яде – по десет филии хляб.
Стипендият за успех беше 50 лв. на месец. При купонче от 30 ст. смятате ли, че сме гладували?! Вярвате ли, че сме крали? А родителите ни допълнително ни пращаха пари.
Освен това в ония години модата беше да получаваме колети с храна от къщи. Пристигаха варени пилета, домашни луканки, яйца, кексове, баници, сладки, буркани с лютеница и конфитюр… Който получеше колет, правеше купон в стаята си, защото това просто нямаше изяждане. А на етажа през ден някой се провикваше: „Хайде, банда, папуто пристигна!“. И след вечеря в стола, се натъпквахме до козирката с домашна храна. Загрижени татковци носеха на момчетата вино и ракия и в почивните дни купонясвахме до зори.
Общежитието струваше 1.80 лв. на месец. С безплатно парно, безплатен ток. В най-страшните зими, се разнасяхме по тениски, защото вътре беше адска жега. За да се разхладиш- отваряш прозорците. Някои момичета се опитваха да готвят, но често резултатът беше загоряла тенджера, забравена на котлона. Защото бъдещата домакиня или беше на сладки приказки в другата стая, или рецитира с гаджето си стихове в горичката.
Беше традиция веднъж седмично да ходим в ресторанта на Света гора, в заведението на мотела или в механата „Хаджи Минчо“. Мешана скара плюс салата, плюс чаша ракия и каничка видо струваше 4 лв. А оркестърът свиреше и се въртяхме по дансинга до 1 след полунощ. Чета и че по магазините нямало нищо. В Търново имаше завод за колбаси и в халите беше пълно с деликатеси и луканки.
След като свършеха изпитите задължително правехме луди купони. С ядене на корем! Салами и луканки – препълнени чинии. Туршии имезета от кварталното магазинче – пак на корем.
Крали сме хляб, за да не умрем от глад?!?
Да!
Но не тогава.
Сега съм готова да открадна, защото пенсията ми е 200 лв. по болест и понякога си мечтая за топъл нашенски хляб, истинско сирене, купонче за стола, мамините колети, а стомахът ми жално стърже при спомена.
Умираме от глад, но СЕГА!“ Skandalno.net
Записала:
Автор: Станислава СЛАВОВА, Skandalno.net
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи