Ех, да го нямаше Антон Дончев и други оплювани днес писатели, какъв простор би се отворил пред новите явления в българските литература, които не се отлепят от демократичните “хранилки”, пълнени най-вече от зад океана.
Мине не мине някой месец, току някои медии пак изваждат ръждясалите си калъчки срещу големите творци на българската литература. Най често на прицел са Николай Хайтов, Анжел Вагенщайн, Антон Дончев, Валентин Караманчев, чието творчество си има запазени върхове в българската литература.
Този път с цялата си нелепост и повърхностност журналистическият бяс се стовари върху Антон Дончев. Поводът – трагичната катастрофа край Своге. Големият ни писател бил на работа във фирма “Трейс груп”, която е отговорна за лошото състояние на пътя на мястото на катастрофата и това едва ли не я било предизвикало. Произнасят се колегите като върховни съдии, преди още да е започнало следствието, камо ли да е завършило, и преди да се стигне до съд, ако въобще ще има такъв. Намеците са от ясни по-ясни – какво може да се очаква от фирма, която хрантути писатели! Още малко ще изкарат, че Антон Дончев е назначен като експерт по асфалта, освен, че бил “писател на осиновяване”.
А истината, както все пак някои медии я изнасят, е съвсем друга. Това заради което Антон Дончев е на висока длъжност във фирмата, няма нищо общо с асфалт и строителство. Той е член на фондацията “Трейс за хората”, създадена от строителната фирма, в нея е заедно с 5 други видни личности – световната рекордьорка на висок скок Стефка Костадинова, акад. Стефан Воденичаров, бившия конституционен съдия Владислав Славов, Десислава Любенова и председателя проф. Николай Михайлов. Но другите членове не ги свързват с асфалта, само Антон Дончев им боде очите.
Очевидно грижа на фондацията, в която влиза неслучайно и акад. Антон Дончев, не е да изпълнява надзорни функции по качеството на строителните дейности на фирмата, а преди всичко да подкрепя духовната ни изпосталяла в последните тридесет години култура.
Но дори да е взет на “хранилка”, макар, доколкото ми е известно, той няма нужда от такава, защото неговите книги излизат в милионни тиражи у нас и по света, това би било един радостен факт в нашето всекидневие. Защото ще се окаже, че има и днес забогатели хора, които виждат по-надалече и по-нависоко от търбуха си и от една друга част на телата си.
Нека припомним, че великият крал на Саксония Карл Август подкрепя всячески, без да унижава нито за миг великана Гьоте, чието творчество едва ли било същото без тези грижи за гения. А “патриархът на човечеството” Волтер е в най-близки отношения с руската императрица Екатерина Велика, която го боготвори и го подпомага.
Но да не отиваме толкова назад. Във времето на тъй оплювания български социализъм няколко от най-значимите български писатели като Йордан Радичков и Ивайло Петров, а и за Тончо Жечев бе намерена форма на подпомагане, бяха назначени като съветници в Държавния съвет, без да ги слагат зад бюро, ходеха само един път в месеца в счетоводството на Държавния съвет и да си получават немалка заплата по оня стандарт. И да пишат каквото си решат. И те се “отблагодаряват”, и Ивайло Петров, и Йордан Радичков, особено със забравената му днес пиеса “Образ и подобие”, в която окарикатурява не само Тодор Живков, но и цялото Политбюро.
И хиляди още български творци от всички области на изкуството бяха подпомагани, нещо, което днес българските политици не правят.
Няма да скрия – поводът за тези ми редове е най-вече Кеворк Кеворкян и публикацията му “Класикът Дончев – пътестроител в “Трейс”. Не изпускам нито един написан ред, който ми се мерне пред очите, от Кеворк, защото за мен той е епоха в днешната ни публицистика.
Но тук тъй обичаният автор направо се е изтърчал, без да използва лупа.
Ето част от публикацията на Кеворкян, публикувана в “Епицентър”: “Мислех, че Волен се издъни най-много – с един необмислен текст за катастрофата край Своге. Обаче шампионът е друг: Класикът Антон Дончев. Изведнъж се оказа, че той е член на Надзорния съвет на “Трейс груп” – фирмата, която е ремонтирала пътя-убиец и след това пет пъти – пет! – е отказала да изпълни разпорежданията на Пътната агенция и да отстрани незабавно откритите дефекти.
А през това време Пътят- Убиец лакомо си е вземал своето. И какво прави Класикът в Надзора на въпросната фирма? Чете предварително на собствениците й новите сиромани, за да получи компетентната им оценка? До тяхната мъдрост ли е опрял?
А пък те – до Неговата: вещо да отсъди, каква да е мантинелата край Пътя-Убиец; или пък, какъв сорт да е асфалтчето, колко да се спести от него и пр. Тънкости, които Класикът някак е усвоил. Тъй Класикът си седи кротко в управата на една фирма, която отказва да изпълнява
нарежданията на Държавата – и няма намерение дори думица да обели за Изтреблението край Своге. Добре, вече сте се изнервили и ви чувам да ми казвате, че става дума за едно най-обикновено хрантутничество – Класикът внезапно е придобил малко по-голям апетит, не му е била достатъчна народната любов и е решил да притури още един знак на уважение – вече да не е просто Класик, а КласикПътестроител.”
А според моето скромно мнение Антон Дончев наистина е пътестроител, но в българската литература и това никой не може да му отнеме.
Но защо с такава ярост някои автори и медии се нахвърлят върху него? Чак ми е непонятно.
Ех, да го нямаше Антон Дончев и гореизброените по-горе оплювани днес писатели, какъв простор би се отворил пред новите явления в българските литература, които не се отлепят от демократичните “хранилки”, пълнени най-вече от зад океана.
Но в тях никой не надниква. Все още. И няма кой да види, че в тая им работа не само асфалт, но и път няма.
Автор: Христо Георгиев, Дума
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи