Каролин Галактерос е доктор по политология и полковник в Оперативния резерв на въоръжените сили на Франция. Тя е и президент на мозъчния тръст Geopragma. Автор на блога Bouger Les Lignes. Авторка е на знаменития труд Guerre, Technologie et société (Война, технология и общество, 2014 г.).
Наказват Русия. Наказват я, защото е Русия и защото успя да се върне на световната сцена и да отвори втори политически и идеологически полюс на планетата. Наказват я, защото иска мир в Сирия и търси политическо решение в Астана и Сочи. Наказват я, че спаси Дамаск и неговия незаслужено демонизиран режим от обещаното раздробяване и осуети поне частично превръщането на политическите и социални сблъсъци в религиозни, което Западът окуражава, без да разбира опасността за собствените си общества и особено за Европа.
Решението изглежда взето и над Париж витае атмосфера на предстоящо военно изпитание, докато младият принц на Саудитска Арабия напуска столицата, а нашият президент е в тесен диалог с американския си колега. В координация с Вашингтон, Франция би могла да удари скоро силите на сирийския режим, като наказателна мярка за новата химическа атака, приписана по “много вероятен” начин, но извън всякакво разследване, на силите на отвратителния тиранин Асад, подкрепен от не по-малко ужасните руски и ирански режими.
Трябва да се действа бързо, да бъдем твърди, строги, справедливи! Става дума за “морален дълг”!
Чухме го и го прочетохме. Морализаторският дискурс за опазване на невинните цивилни, който трудно се чува след седемгодишна война и дестабилизация на Сирия, е все същият. Това е върхът на цинизма в международните отношения, който практикуваме без угризения от десетилетия. Междувременно тихата война в Йемен продължава. Там цивилни не съществуват, не се броят.
Но някои жестоки кадри на война и на пленени цивилни дразнят повече от други нашето уморено съзнание на европейци, отвикнали от насилието и изпълнени с претенцията да познават, изричат и вършат Добро. Така да бъде.
Но срещу кого да действаме? Кого трябва да накажем? Режима на “животното Асад”, както го нарече Тръмп? Иран? Русия? Наистина ли? А ако това черно трио, което сочат от месеци насам за международно наказание, е само примамка за нашето селективно възмущение, за да не мислим за собствената си непоследователност?
Никой не се пита защо тази нова химическа атака се случва точно сега,
когато Източна Гута се връща под контрола на сирийското правителство, което отвоюва териториите си от съперничещите се бунтовнически групировки, бягащи в безредие и готови да се продадат на най-добра цена, за да оцелеят? Никой не си позволява да се усъмни дори за миг, когато руският външен министър Сергей Лавров съобщава, че сирийските наблюдатели от Червения полумесец не са видели нищо, наподобяващо атака? Дали Сергей Лавров лъже откровено в Съвета за сигурност на ООН или Москва не контролира всичко, което се случва във военно отношение? Или елементи от сирийската армия са действали като свободни електрони?
Кой печели от това престъпление?
Този стар, но все още важен въпрос, вече изглежда неприличен. Какъв би бил все пак интересът на Русия да позволи извършването на подобна атака, като се има предвид, че тя, колкото и да не ни харесва, се стреми много повече от “международната коалиция” към мира, организира го прагматично и е единствената от седем години насам, постигнала някакви резултати, които очевидно противоречат на нашите интереси и на тези на нашите регионални съюзници?
Като че ли напълно сме забравили един основен факт за конфликта: нещастните цивилни в Гута, както и онези в последните парчета сирийска земя, останали в ръцете на джихадистките “бунтовници” или на ДАЕШ, са човешки щитове, пожертвани може би от същите тези чираци демократи, съмишленици на “Ал Кайда”, които имат интерес да въвлекат Запада в открита война с Москва и Техеран.
Защото ако оставим микроскопа, за да погледнем с далекоглед, можем да опишем един изключително тревожен стратегически контекст за Европа и особено за Франция, която рискува да заеме предни позиции в една война, която не е нейна, за която ще плати и която ще неутрализира трайно заявената амбиция на президента да поеме политическото и морално лидерство в Европейския съюз. Нашите германски или италиански приятели впрочем са по-малко цинично-идеалистични, но по-прозаични от нас. Те напредват предпазливо между Бейрут и Дамаск, за да движат пешките си в тази болезнена фаза, и ще оберат плодовете на нашата радикална маргинализация, когато започне възстановяването на Сирия.
Наказват Русия. Наказват я, защото е Русия и защото успя да се върне на световната сцена.
Наказват я, защото иска мир в Сирия и търси политическо решение в Астана и Сочи. Наказват я, че спаси Дамаск и неговия демонизиран режим от обещаното раздробяване и осуети поне частично превръщането на политическите и социални сблъсъци в религиозни, което Западът окуражава, без да разбира опасността за собствените си общества и особено за Европа.
Войната в Сирия бе спечелена военно от правителствената армия. Военно, но не и политически. Тази победа с цената на брутална война (както всички войни, дори онези, които се водят от въздуха, в които няма нищо хирургическо, освен името), просто ни е непоносима, защото ни кара да постигнем мир, което никой не иска освен… Москва. Ах, Москва! Наглият Владимир Путин, който бе преизбран, и който ни се подиграва със Световната си купа, по време на която милиони хора ще открият едно лице на Русия, което не ги ужасява.
А зад Москва, прицелът очевидно е Техеран, чиято регионална поява не може да понася Израел, който е в пълна идилия със световния център на салафизма – Саудитска Арабия. Социалното, културно, технологично и търговско ниво на тази страна го засенчва, отвъд страха от стратегическо (не)равновесие.
Накратко, напът сме да попаднем в огромен капан и да се втурнем към първия кокал, който са ни подхвърлили, вярвайки, че така съществуваме. От тази гледна точка, аферата “Скрипал” може би е била само ордьовър към днешната ситуация.
Тя постави началото на политическата реполяризация на Европа около Лондон и най-вече под знамето на НАТО. Защото това е крайната маневра: европейците да застанат мирно, тъй като след идването на Доналд Тръмп и Брекзит се бяха размечтали за европейска автономия в сферата на политиката и на отбраната… Най-голямата опасност за американското лидерство на Стария континент, за щастие уравновесено от самохвалството на няколко нови европейци, които подкопават всеки проект за разкрепостяване на колективната сигурност. Американският министър на отбраната, генерал Матис, впрочем беше много ясен: европейците трябва да отделят 2 процента от брутния си вътрешен продукт за отбрана, но за да купуват американски оръжия и очевидно да останат в орбитата на НАТО, а Алиансът е естествената и необходима рамка на отбраната на Европа. Край на аплодисментите!
Така че ние сме напът да бъдем ясно овладени от НАТО, но не си даваме сметка, защото ни пробутват необходимостта от здрава солидарност, на фона на “руската офанзива”, за да бъде разделена Европа (сякаш не сме достатъчно големи, за да се разделим сами) и да бъде обуздан Леванта. Вероятно това беше целта на аферата “Скрипал”, както и на сегашното настъпление към Сирия. Днешната рязка промяна дори на Ангела Меркел по въпроса за проекта “Северен поток-2” само усилва тази поляризация. Москва е принудена да се гърчи и да се изолира с всички средства. Чрез санкциите, чрез истински фалшивите отравяния на шпиони насред Лондон и с това германско решение, което може само да втвърди руската позиция в Сирия и да осигури нарастване на напрежението, като Кремъл няма друга алтернатива, освен да заложи на трасето Катари, което минава през Сирия…
Опасна англо-американска маневра, която Париж и Берлин не забелязват.
Така че ще трябва да я анализираме: Америка при Обама отмина. Тази при Тръмп и онези – различни неоконсерватори – които вече го заобикалят много плътно, радикално смени позата. Разбира се, американският президент обяви намерението си да напусне Сирия, но признава, че може да си промени мнението, ако Саудитска Арабия плати цената за това присъствие! Не може да бъде по-ясно и в това беше целият смисъл на първото му пътуване до Рияд миналата пролет: да презастрахова съюзника си по пакта “Куинси”* (остарял поради новата американска енергийна зависимост) срещу договори за 400 млрд. долара за американската икономика. А после, докато обявява за голямо нещастие на своите генерали и за да излъже целия свят, че иска да си тръгне, той консолидира обширна зона на американско влияние на изток от Ефрат с арабско-кюрдските Сирийски демократични сили.
В огромното движение на реполяризация на света, Вашингтон възнамерява да остане главният вълнолом за Запада, който се колебае пред Китай, структуриращ един истински “контра-свят”. Трескава, Америка залага на карта всичко, за да обърне тягата на един международен ред, който вече не контролира, но в който иска да доминира на всяка цена. Тя иска сблъсък, за да възстанови преднината си пред Москва, Техеран и Пекин, крайната цел на сплашването.
Тази афера, както много други, разкрива една опасна еволюция: заместването на реалността не с изкривен образ, а направо с друга реалност и връщане на изкушението от превантивна война, която избягва разследването. Въпросът наистина е много сериозен за самата същност на международната политика. Предпочитаме ли образа пред реалността, фалшивите новини пред анализа, сензационното пред точността?
И така, какво искаме ние? Скоро ще стане ясно: ако искаме да спасим Сирия, преди всичко не трябва да се присъединяваме към коалиция, която ще действа без всякакъв мандат на ООН и ще понесе тежестта на една война, чиято последна дупка на кавала и непосредствена жертва ще бъде сирийският народ. Така че големият въпрос е: какво ще направи Париж? Както често е ставало, лъжем се за врага, за съюзника, за положението, с две думи – за всичко. А ако опитаме дързостта, смелостта и своебразието? Мястото ни в Съвета за сигурност, което Германия желае все по-открито, отново ще бъде признато.
В Сирия, както и другаде, Франция вече е поставена натясно. Тя има неочаква възможност да прояви внимателен и стриктен подход, глас за мир, характер. Влиянието ни в региона вече достигна най-ниското си ниво. Ако искаме отново да имаме значение, трябва да погледнем реалността в очите и да признаем, че “сме се излъгали за всичко” от 2011 г. досега. Никога не е твърде късно и нашият президент все още може да избере да намери място в историята и в сърцето на народите.
Война срещу Иран и Русия не е наша.
Тя изобщо не отговаря на френските стратегически интереси, нито на тези на Европа. Ние вече се залепихме толкова наивно за британците, които искат да напуснат ЕС, без доказателство и по принцип в аферата “Скрипал”. Защо е това прибързване?
В тази нова голяма игра Франция все още има неочаквана възможност да натежи повече, отколкото нейната демографска и дори икономическа тежест й позволява, проявявайки характер и последователност. Повече от всякога, реализмът, като антипод на цинизма, трябва да бъде щит и копие на новото ни международно поведение. Франция няма право и никакъв интерес да бъде непочтена в своята интерпретация на фактите. Тя има всичко, за да спечели от трезвостта, и трябва спешно да покаже на света, както и на народите и властите в Близкия изток, че не я заблуждават, нито я подчиняват толкова лесно.
* Пактът “Куинси”, подписан през февруари 1945 г. в Суецкия канал, на борда на американския крайцер “Куинси”, между крал Абдул Азиз и президента Рузвелт, осигурява на саудитското кралство защита срещу петрол (бел. ред)
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи