Проблемът за българския транспортен бранш със „Закона Макрон” показва едно – България е длъжна да се приспособи към зараждащата се „Европа на нациите”. Смелите реформи на новия френски президент Еманюел Макрон достигнаха до българските земи. След инициативата за промяна на европейските финанси, новаторските идеи на Макрон се насочиха и към транспорта.
Франция предлага чрез Европейската комисия цялостен пакет за транспортна мобилност, по-известен като „Закона Макрон”. Основните разпоредби са в Директивата за командироването в транспортния сектор, която цели „да помогне на сектора да остане конкурентоспособен в един социално справедлив преход към чиста енергия и цифровизация”. Без съмнение голяма част от политическата класа и цялата неправителствена общност в София са очаровани и възхитени от бляскавите нови идеи на реформатора Макрон, който се бори за една по-обединена и прогресираща Европа. Българският транспортен бранш обаче очевидно не разбра възвишените ценности, скрити зад Пакета за мобилност, тъй като остро критикува „Закона Макрон” и излезе да протестира.
Пише: „Единна Европа”. Да се чете: „Vive la France”
Европейският законодателен проект за мобилност не е нищо повече от добре прикрит протекционизъм за френските транспортни компании, които са европейски лидери. „Под формата на уж социална справедливост има скрит подтекст, а той е българските превозвачи да бъдат докарани до състояние на фалит и всички техни шофьори да отидат да работят за фирми от старите страни членки на ЕС”, смята изпълнителният директор на Съюза на международните превозвачи Йордан Арабаджиев. При положение, че международният транспорт осигурява 14-15% от БВП на страната, сигурно е едно – рестриктивните мерки ще доведат до фалити и всички надолу по веригата ще пострадат, на мнение е Арабаджиев. „Големите държави с по-развити икономики искат да създадат по-неблагоприятни и неравностойни условия за фирмите от останалите държави от ЕС.
„По същия начин ЕК има претенции към американската политика на Тръмп, а прави същото“, посочи, от своя страна, Христо Христов, член на Управителния съвет на Конференцията на работодателите и индустриалците в България. Според него българският транспортен бизнес, наред с този на някои от другите източноевропейски страни, е напълно конкурентоспособен на западноевропейския и поради това големите страни прибягват до нечестни практики. „Става въпрос за пазари за логистични услуги. Пазарът на логистични услуги в Европа е 1 трилион евро”, обясни той.
Българските превозвачи имат поводи за притеснение. Ако „Законът Макрон” влезе в сила, шофьорите няма да имат право да стоят извън пределите на България повече от три седмици и ще трябва просто да преустановят превозите си като равнопоставени участници на свободния европейски пазар. В събота и неделя пък превозвачите ще са длъжни да напуснат кабините си и да спят в избран от тях европейски хотел. Ако се намират повече от три дни на територията на някоя европейска държава, да речем Франция, българските транспортни фирми ще се наложи да внасят солидни осигурителни вноски за служителите си и да ги осигуряват като истински горди французи. Като допълнение, очакването е новата административна тежест да доведе до разходи за счетоводители и преводачи.
Желанието на Париж да се грижи за социалните права на източноевропейските работници, разбира се, трябва да бъде приветствано. Вместо да поставя на границата на фалита българския транспортен бизнес обаче, Франция спокойно би могла да лобира за приемането на директива, която да изравни заплатите на европейците, работещи за една и съща компания в рамките на съюза. Така, например, корпорации като „БНП Париба”, „Карфур” или циментовия завод на „Холсим” край Враца имат шанса първи да дадат пример за строителството на „по-справедливата за своите граждани Европа”, към която се стреми Еманюел Макрон със своите реформи и да изравнят заплатите на българските работници с тези на заетите във Франция.
Новото френско лидерство – Марин Льо Пен с изтъркана либерална казуистика.
Улисани с коментари за концерта на Роджър Уотърс или речта на Макрон пред Европейския парламент, българските либерални анализатори услужливо не забелязват слона в стаята. Европа вече е друга. Идеята за наднационалната аморфна Европа като съюз на регионите бавно отстъпва на заден план. Новият Европейски съюз, който се изгражда пред очите ни, е съюз на национални държави. „Европа на нациите” обаче се гради не от крайнодесни истерични политици, а от истаблишмънта на водещите европейски нации Франция и Германия. Марин Льо Пен не успя да влезе в Елисейския дворец, но Еманюел Макрон се справя нелошо в отстояването на френските национални интереси. В действителност мащабният план за реформи на Макрон, част от който е Пакетът за мобилност, не е нищо по-различно от користните интереси на Франция, зле опаковани в неискрена прогресистка реторика и втръснали евроатлантически клишета.
Такъв е случаят в транспорта, такъв е във финансите, както и в енергетиката. Реформата на европейския енергиен пазар с налагане на минимална цена от 30 евро за тон въглеродни емисии под лозунга за борба срещу климатичните промени е просто лобиране в полза на Electricité de France (EDF). EDF е най-големият производител на електроенергия в Европа с дял от 22% на европейския пазар и отчаяно се бори да запази пазарния си дял, опитвайки се да запълни празните си квоти от търговията с въглеродни емисии. EDF получава близо две трети от тока си чрез атомни централи и на този фон не трябва да звучи изненадваща критиката на Макрон към руските газови доставки – Париж просто се стреми да постави своите компании в привилегировано положение на европейския пазар – същото, което грубо, но искрено, прави Доналд Тръмп в глобален мащаб.
Днес Франция се противопоставя остро на орязването на субсидиите за земеделски производители, от които страната е голям бенефициент, и вместо това предлага дупката в евробюджета след Брекзит да бъде за сметка на кохезионните фондове – онези пари, които богатите държави отделят за сближаване с по-бедните членки в замяна на достъп до техните пазари. Именно от Кохезионния фонд са основните европейски пари, които идват в България.
На мястото на директния призив на Тръмп за извеждане на американските интереси на първо място идва зле прикритият френски национален егоизъм, маскиран зад клишетата за „демократични ценности” и „върховенство на закона”. Принципът обаче остава същият – в бързо променящият се международен ред националните държави укрепват. „Европа не е супермаркет. Европа е обща съдба. Тя е отслабена, когато приема, че нейните принципи се отхвърлят. Страните в Европа, които не уважават правилата, трябва да се изправят пред политическите последици. И това не е просто дебатът Изток-Запад”, размахва пръст срещу недоволните източноевропейци Еманюел Макрон.
От своя страна, Берлин се държи по сходен начин, опитвайки се да наложи своите собствени интереси в енергетиката, финансите и икономиката като общоевропейски. Крещящ пример е съпротивата срещу българо-руския проект „Южен поток”, който според бившия германски комисар Гюнтер Йотингер противоречи на европейското законодателство. Прагматизмът диктува на германците да насочат руския газ директно към Германия по тръбите на „Северен поток-2”, а не да чакат оскъпеното от транзитни такси синьо гориво през България и Унгария. Германският интерес е добре защитен и в общата финансова политика на Еврозоната. Настоящата политика на остеритет облагодетелства преимуществено големите кредитори като Берлин, но очевидно не се нрави особено на страни като Гърция или Италия.
България ще бъде на масата по един или друг начин!
Както гласи популярната фраза: ако не си на масата, то най-често си в менюто. В една Европа, в която големите хищници се бият за плячка под формата на пазари и ресурси, националният суверенитет е гаранция, че страната няма да бъде „сготвена” и тържествено поднесена на трапезата под звуците на „Одата на радостта”. Светът се променя и за София е императив да се раздели с илюзиите си за „евроатлантическите ценности”, „демократичното общество”, „европейската солидарност” и други очевидни инструменти от информационно-психологическата война. България има всички шансове да бъде пълноценен участник в преформатиращия се Европейски съюз, но само ако успее да преобърне негативната тенденция на поетапна загуба на национален суверенитет.
В противен случай е напълно възможно да се превърне в типична fail state (провалена държава) – страна характеризиращата се с неспособност да взаимодейства с други държави като пълноценен член на международната общност; неспособност да осигури публични услуги; ерозия на способността на легитимните власти да вземат колективни решения и загуба на монопола върху правото да се упражнява сила или дори загуба на контрола върху територията.
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи