Навярно самосъзнанието за многото несвършена работа не ми дава възможност да мисля за години, здраве, енергия, сън и разни други подробности. Мога само да благодаря на Съдбата, че все още ме държи в работна кондиция!
Днес ни напусна големият български художник Светлин Русев. До края той живя с „наивната илюзия“, че може да има и по-добро. Вижте последното интервю на твореца…
В последни дни на 2016 година Светлин Русев не излезе от ателието си. Коледа и Нова година художникът прекара там, пред платната, върху които след денонощен труд изплуваха Голите тела на неговите Мадони.
Една зимна приказка, завладяна от ефирното женско присъствие, подарена на неговите почитатели, които могат да им се насладят в столичната галерия „Арте“.
Маестрото си наложи за пореден път този спартански режим заради почитателите си. Последната му изложба „Носталгичен град“, открита в средата на декември в „Арте“, бе откупена, преди да бъде открита. Галеристките останали смаяни, когато в навечерието на Коледа новите собственици на картините на Русев си ги поискали и… буквално ги свалили от стените. Галерията останала празна, а изложбата била планувана до средата на януари. Тогава Русев решава да я напълни отново и започва да рисува денонощно…
Така на 4 януари 2017-в „Арте“ оживяват 18 голи тела на Моделите на Светлин Русев.
– Отминалата вече 2016 започна за Вас, Маестро, с мини инфаркт и завърши с четвъртата Ви изложба „Носталгичен град”, чиито платна бяха изкупени още преди да сте ги подредил. А след това си наложихте и „поправителна“ експозиция с нови 18 платна на голи тела. От тази бясна надпревара с времето печелят Вашитепочитатели, които зареждате с картините си. А Вие какво губите?
– Художникът, когато се реализира като художник, независимо от цената на усилията, и всички естествени и неестествени препятствия — нищо не губи! Това му е съдбата – избор, който сам е направил за себе си, с всички рискове и изпитания. Надпреварата с времето е задължителна, независимо от осъзнаването, че то винаги е пред нас. Но уловеният миг е достатъчен да оправдае илюзиите и „гоненето на вятъра”.
– Помага ли Ви завистта да се държите още по-изправен?
– Завистта отдавна съм оставил на отглеждане при самите завистници. Кой и защо завижда – е отрова, която трови собствените си производители. Нашият занаят има нужда от чисти стимули — завистта е извън тях.
– Черен гологан не се губи” – казахте през февруари, след като прекарахте пет дни в болница. Пред нас Вие не губехте настроението си и приемахте изпитанието с насмешка. Но имаше ли мигове на страх от смъртта, от неизвестното?
– Страх от смъртта не съм имал, по простата причина, че нито ще ни отмине, нито е краят! Животът Отсам и Отвъд е нещо, в което вярвам, но къде и кога „неизвестното” ще стане част от нас – не ни е дадено да знаем. По-скоро се притеснявам за хаоса, който оставям след себе си и безсилието да вкарам в някакъв порядък и себе си, и амбициите, с които обременявам живота си. Не знам, кой ще се оправя с това, което аз не успях да се справя?
– В центъра на мащабната композиция „Сън преди изложба”, която представихте на рождения си ден, сте воден от ангел. Това видение се появи след престоя ти в болницата ли? И защо оставихте надписа: „Мястото ни е запазено — парцел X, алея…!”
– Не знам дали е видение от болницата. Едва ли! Още повече, че текстът беше писан още преди няколко години, но смисълът му остава и днес, и утре. Дали ангелчето ме води, или аз него – не знам! И докато правих картината, не си давах сметка за подобни тълкувания. Но времето ще покаже накъде сме тръгнали с него — но когато има ангелче, да се надяваме, че е изпратено да ни води и пази.
– Казахте тогава: ако можех, би нарисувал Благодарността. Намерихте ли образа ѝ?
– За щастие образът на Благодарността не се рисува, а се живее като поведение и действия, което малко или много ни задължава да бъдем част от самата нея, от нейния смисъл и съдържание.
– Какво може да Ви изкуши? Не пиете, не пушите, живеете почти спартански, рисувате като змей, имате енергия за трима, изглеждате с 20 години по-млад! Има нещо свръхестествено във Вас, не сте ли си задавал въпроса – кому дължа всичко това?
– Избягвам темата за подобни самоанализи. Да не предизвикваме дявола! Навярно самосъзнанието за многото несвършена работа не ми дава възможност да мисля за години, здраве, енергия, сън и разни други подробности. Мога само да благодаря на Съдбата, че все още ме държи в работна кондиция.
– Има ли по-възвишен свят зад повърхността на картината или всичко е само игра на багри и цветове?
– Безсмислена е „играта на багри и цветове”, ако в сърцевината си картината не носи енергията и чистотата на един друг, по-възвисен духовен свят. Всъщност това, не външното майсторство определя трайния духовен живот на картината във времето. Едни произведения остават само във времето си, други живеят в пространството със свое време, наречено вечност. Това е и надеждата, и илюзията, че светът на картината започва над нейните външни привидности и носи частици от душата на художника.
– Какви усещания Ви носи червеният цвят? Синият? Черният? В Светлин Русев въздействието на червения и синия цвят беше много силно.
– Усещането, което носи определен цвят, е извън него и се определя от преживяването, вълнението и внушението, заложено в него. И в този смисъл всеки цвят носи различно излъчване, независимо дали е червен, син, черен и т.н. Червеното може да е кърваво и драматично, а може да е светло, празнично и весело, синьото може да е хладно и студено, а може да е ведро и красиво. Червената, синята или черната боя не са цвят на определено усещане, преди да се докоснат от художника.
– Плащате ли още дан на славата, която 60 години не Ви напуска?
– Не знам! Все още това, което наричат слава, е извън мен и извън амбициите ми. Единствената дан, която имам да плащам, е за това доколко съм бил заслужил едно или друго признание. Научих се да не се вземам много на сериозно, когато става дума за лаврови клончета, а и те, ако не се поливат много, бързо увяхват, ако вече някой загрижен за духовното ми здраве, не ги е проскубал…!
– Говорили сме с Вас за Спасението, вие го намирате в картините, ние живеем в света на хаоса с надеждата да дойде по-доброто време. Случващото се около нас обаче като че ли ни отдалечава от мечтата за подреден и спокоен свят. Накъде вървим?
– Очевидно, че светът и ние като част от него плащаме за всички безумия, които заедно и поотделно сме сътворили. За художника в определен смисъл картината е спасение, но собственото ни спасение не е спасение за целия потъващ кораб. Няма спокоен и подреден свят само за едни, а за други — глад, мизерия и разруха! Винаги ме е изненадвала късата памет на световните политици и държавници. Не знам как четат уроците на историята, но очевидно, че четат само тези страници, които тях ги интересуват! Накъде вървим? Дори не смея да мисля! Ужасът, който сътвори съвременният свят, дойде след определени действия, поведение и интереси на тъй наречените Велики сили и техните „цивилизационни избори”. За съжаление дойде време, когато всички ще трябва да плащаме за тяхното безумие. Няма разумна и оправдана политика, която носи смърт. „Цивилизационният избор е една политическа демагогия!“
– Смятате ли, че сме изправени пред някаква нова битка между мюсюлманството и християнството? Обречени ли сме да живеем в мир, или религиите ще се борят за надмощие? И това до какво ще доведе?
– Преди политиците и държавниците да разбъркват света, верската нетърпимост не беше знаме на разрухата и националното самоосъзнаване на исляма като държавна религия. Преди 20-30 години имаше ли ислямска държава?! Кой и защо я създаде?! Сега, когато духът е пуснат от бутилката, продължаваме да си затваряме очите пред първопричините. Телените заграждения не решават проблема … — когато всичко ти е отнето и разрушено, когато братоубийството е религия — няма забранени граници на спасението.
– Преди две години в Охрид получихте награда за хуманизъм, направихте и проект за паметник на хуманизма. Не смятате ли, че днешният свят страда именно от това — от липса на състрадание, на хуманизъм, на съпричастие?
– Все още ми се иска да вярвам, че идеите на хуманизма все още са живи. Но и състраданието, и хуманизмът, и съпричастността не могат да бъдат обслужваща политика на едни или други сили. А в момента точно това правим! Хуманизмът не е привилегия на по-богатия и по-силния.
– Ще рухне ли Европа под натиска на бежанската вълна? Провали ли се идеята за обединена Европа? И ще успее ли европейският елит да формулира нова обединителна кауза?
– Най-голямото постижение и завоевание на Европа — обединена Европа е изправена пред най-сериозното си изпитание. Ако тъй нареченият европейски елит допусне провала на идеята – обединена Европа – това означава връщане на Европа към една история, която нищо добро не помни – освен войни и насилие. Трябва да си даваме сметка кой печели от една слаба и разделена Европа? И причината няма да е бежанската вълна, а тези, които я предизвикаха. Европейските лидери трябва да си дават сметка, че никога Европа не е живяла толкова дълго без войни! Дори и само това да е, обединена Европа трябва да пребъде.
– Какъв знак разчитате в избора на Тръмп за президент на САЩ? А в избора на Румен Радев за президент на България?
– Нямам слабост към политическите пророчества. Не искам да разчитам никакви знаци, когато е известно, че във властта и хората, и идеите им се променят! Дано звездите са по-благосклонни към света и България — но и те не всичко огряват от всички страни.
– В тези 27 години стихията на разрушението помете много от историята, от паметта ни, конюнктурата взе връх. Защо омразата ни завладя така всеобхватно? Това наша национална черта ли е или просто времето е такова? Време ли е българите да си поискат прошка? Да се притъпи болката на жертвите на фашизма, на комунизма, на Възродителния процес? Илюзия ли е това?
– Не само аз съм изненадан от цялата ненавист, безпаметие и разруха, които ни владеят толкова дълго време. И друг път съм цитирал една мисъл на Учителя: „Свободната воля е повод за най-големи противоречия. За едни тя се превръща в своеволие, за други в неотговорност, за трети в безумието на гордостта. Само този, който е минал през дисциплината на духа, може да знае колко сурова е всъщност свободата.“ Това не го разбрахме! Не искам да приписвам всичко на националния Гений на завистта. Но времето, което ни даде възможност да преосмислим и собствената си история, и всичко, което е натрупало върху костите и жертвите на робството, на фашизма и комунизма, беше проиграно като възможност и за оценка на миналото, и за историческо покаяние. Не може да искаш възмездие за Ястребино, за отрязаните партизански глави, без покаяние и реална оценка на един друг период, в който без съд и присъда си отиваха невинни хора, когато лагерите в Белене, Ловеч, Куциан са една от най-срамните страници на близката история. Ние разделихме и в смъртта мъртвите на наши и ваши. Къде, в кое народно събрание, коя политическа сила направи реална оценка и на своята отговорност, и на националната ни история?! За да стигнем до това необходимо национално помирение и покаяние! Аз все още вярвам в илюзията на едно историческо покаяние, в което поне няма да ровим костите на мъртвите. Обединена Европа се опита да ни даде пример на почит към жертвите на войните. А ние къде сме? В паметници на жертвите от фашизма, в паметници на жертвите на комунизма!
– Отрицанието те следва навсякъде, дори и в „Квадрат 500”. Абстрахирате ли се вече от тази агресия?
– Когато си преживял тъй наречените „Съображения на Т. Живков”, и когато всички творчески и партийни организации бяха принудени да осъдят един художник за това, че е вдигнал глас за спасението на хора, когато си бил предаван и от свои, и от чужди, когато си видял най- красивите си илюзии и най-доброто, което си постигнал омърсено и политизирано от хора, които не смееха някога името си да кажат от страх, най-малкото подобна агресия може да ме впечатли. Наясно съм, че отровата на отрицанието е самоубийствена и преди всичко разяжда този, който я носи. В този смисъл малко жал ми става за тях.
– На рождения си ден Вежди Рашидов Ви поднесе своите извинения за годините на враждата, която сте отглеждали помежду си. Три пъти се обърна към Вас пред 50 души и каза: „Прощавай, аз не бях прав!” Изненадахте ли се от този жест? На какво го отдавате? Тежеше ли ти тази вражда?
– Възможността и доверието, което имах от Вежди при изграждането и реализацията на „Квадрат 500” струваха повече от всичко, което съзнателно или несъзнателно времето беше натрупало в отношенията ни. Знам какво е за българското изкуство този музей — той е над нас, над нашите страсти и пристрастия. Мисля, че това се осъзна и от двама ни.
– Какво загубихме в тези 27 години като нация?
– Националното, българско самосъзнание. И продължаваме да живеем в национално безпаметие.
– Съзирате ли промяна в БСП с избора на Нинова за лидер? Винаги сте бил критичен към своята партия?
– Отдавна, след Жан Виденов и особено след Станишев, не бих я припознавал като моя партия. В моята партия бяха Лилов, Радичков, Тончо Жечев, Ивайло Знеполски, Стоимен Стоилов, Копринка Червенкова, Младен Киселов, Стефан Продев … Трудно ми е в стила, поведението и агресивното самочувствие да направя някаква връзка и с класическите леви идеи, и с новото време с новите проблеми. Отдавна, в едно интервю казах: „За съжаление нямам барикада!” Разбира се, всяка промяна носи очакване. Да се надяваме, че ще видим една национално отговорна българска партия, която е в състояние да вижда освен своите слабости и успехите на другите.
– Какъв съвет бихте дал на Борисов сега, когато слиза от върха?
– Не мисля, че Борисов слиза от върха. Не бързайте! А и непоискан съвет не се дава.
– Какво не научиха политиците ни за тези години на преход?
– Нищо старо не забравиха и нищо ново не научиха. Не научиха, че в политиката си не за себе си, а за националната кауза, доколкото си в състояние да я осъзнаеш!
– Има ли гняв сега във Вас?
– Не! Не бих доставил удоволствие на враговете си. Разбира се, не съм препълнен с любов, но гняв — не! Опитвам се да ги разбера заради малкото милост и към себе си.
– Има ли надежда за по-добро?
– Наивна Илюзия, но живея с Нея!
– Как бихте нарисувал днешна България?
– Прекалено сложна и непостижима задача. Цял живот това правя, но съм далече от отговора на въпроса Ви!
източник: Валерия Велева, epicenter.bg
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:
Коментирай първи