Амос Оз: Мултикултурализмът често е маска на фанатизъм

„Преди няколко години смятах, че мултикултурализмът е чудесен отговор на фанатизма. Всъщност това често е маската на друга форма на фанатизъм. Хората се самоопределят, мразейки наследството на другите. Те говорят от името на различността, но не вярват в нея. Това, което искат под прикритието на различността, е отмъщението. Мултикултурализмът се превърна в нова религия и днес има хора, готови да убиват всички онези, които не са плуралисти…“

В романа си “Юда” израелският писател Амос Оз реабилитира фигурата на предателя чрез една любовна история, която се развива в Ерусалим в средата на ХХ век. Романът ни пренася в разделения Ерусалим през 1959 г. Шмуел Аш е загубил годеницата си и паметта си за “Иисус в еврейската традиция”. Обажда се на една обява, която предлага жилище и заплата срещу няколко часа, прекарани в разговори и четене. Така той се настанява при Гершом Валд, отчаян възрастен човек, над когото бди мистериозната и чувствена Аталия. Майсторска вариация срещу фанатизма.

– Откъде идва интересът ви към Юда?

– В еврейските училища не се преподава Новият завет. На 16-годишна възраст аз живеех в кибуц и си дадох сметка, че никога няма да разбера изкуството на Ренесанса, музиката на Бах или романите на Достоевски, ако не се поинтересувам от него. Прекарвах вечерите си в библиотеката, докато другите деца играеха баскетбол или тичаха след момичетата. Тъй като не бях надарен нито за едното, нито за другото, аз предпочетох да чета за Иисус. И веднага го обикнах силно. Имах разногласия с него относно всемирната любов или “Прости им, защото не знаят какво правят”, защото мисля, че винаги знаем дали това, което правим, не причинява зло. Но много обикнах поезията, нежността, хумора на Иисус.

– Но по-малко сте харесали епизода с предателството на Юда…

– Когато прочетох историята за неговата целувка и 30-те сребърника, се ядосах. Не защото бях евреин, а защото това беше много слаб полицейски роман. 30 сребърника са равни на 600 евро. Защо Юда, който не е бил беден рибар от Галилея, а богат човек, е продал учителя си, своя Бог, за 600 евро? И ако това е така, защо се е обесил? Освен това не е имало нужда да се плаща на когото и да било, за да прегърне Иисус и да го идентифицира: той е проповядвал в цял Ерусалим!

Историята не издържаше. Това е впрочем кървава история: стотици хиляди хора са умрели заради нея, от 2000 г. насам тя е Чернобил за антисемитизма в Европа. Всеки евреин е Юда в очите на безброй християни – алчен, предател, коварен. Вижте картините с Тайната вечеря в ренесансовото изкуство и в тях ще откриете вдъхновението на нацистките карикатури на евреи с криви носове.

Запитах се какво наистина се е случило в онзи прочут петък и стигнах до версията, която дава Шмуел. Тя ми се струва най-добрата, по-достоверна. Не знам дали е вярна – не съм бил там! – но мисля, че Юда наистина е бил сред най-ревностните привърженици на Иисус и е искал целият свят да присъства на чудото на неговото възкресение. И изправен пред това, което изглеждало провал, той е бил обзет от отчаяние и се е обесил.

– Абраванел, бащата на Аталия, също е бил смятан за предател от много израелци, защото не е искал еврейска държава…

– Абраванел, който искал араби и евреи да живеят заедно в една държава под международен контрол, не е създаден по образа на реален човек, но по време на основаването на Израел някои, сигурен съм в това, са си задавали въпросите, които той си задава. Аз си зададох тези въпроси, с отговори, които винаги се променяха. Аз не съм Абраванел, не се идентифицирам с него, но го обичам по същите причини, поради които обичам Иисус: защото мечтите за всемирна любов и за страна без граници са прекрасни. Което не означава, че бих гласувал за него на избори.

Израел, както и кибуцът, е роден от необятни мечти. Аз предпочитам по-скромните мечти. “Юда” разказва за Абраванел или Бен Гурион, бащата основател, но най-вече поставя на сцената трима чужденци, които разискват, пиейки чай, и които за една зима се сближават и почти се обикват. Хора, които, така да се каже, са врагове, стават, така да се каже, приятели…

– Очаквате ли сближаване между израелци и палестинци?

– Очаквам добро развитие, не революция. Най-напред бих искал израелците и палестинците да станат съседи на една площадка. После да започнат да се поздравяват в асансьора, когато се срещнат. След това да започнат да се отбиват едни у други за по едно кафе. После да започнат да готвят заедно храната си. След това да споделят колониите. И тогава може би ще стигнем до федерация и – кой знае? – до еквивалент на Европейския съюз. Ужасявам се от добронамарените интелектуалци и идеалисти, които смятат, че израелците и палестинците трябва да се хвърлят в обятията един на друг. След един век на ненавист, насилие, несправедливости? Това е лекомислено. В родината ми някои ме смятат за радикал. А аз никога не съм бил такъв.

– Смятали са ви и за предател, нали така?

– Като дете се сприятелих с един английски войник. Опитвахме се взаимно да се учим на английски и на иврит. Приятелите ми разбраха и решиха, че съм предател. Това беше първият, но не и последният път, и аз нося това отличие редом с Ордена на почетния легион, който ми връчи Жак Ширак. Предателите, както казва Агнон Шмуел, понякога просто са изпреварили времето си. Можеш да бъдеш смятан за предател от хора, които мразят промяната, не я разбират и се страхуват от нея. Очевидно не всички предатели са герои, но някои герои също са били смятани за предатели: Линкълн, Дьо Гол, Чърчил, Бен Гурион, Садат, Бегин…

– Казахте, че конфликтите ще спрат, когато хората се уморят. Но, добавихте вие, фанатиците никога не се уморяват…

– Самюел Хънтингтън не е прав, когато говори за сблъсък на цивилизациите Изток-Запад или ислям-християнство. Голямата битка на нашето време е войната срещу фанатизма. Фанатиците се ръководят от една проста идея: да убиват лошите и светът ще стане по-добър, независимо кои са лошите, с риск да убиват съседите си. Нужна е сила, за да се провали тази идея, но тя не е достатъчна. Има нужда от по-добра идея. Тя няма да дойде от мен, що се отнася до фанатиците ислямисти: единствено умерените мюсюлмани могат и трябва да я намерят.

Съществуват и други фанатизми – мисля си за ислямофобията, но не само. Преди няколко години смятах, че мултикултурализмът е чудесен отговор на фанатизма. Всъщност това често е маската на друга форма на фанатизъм. Хората се самоопределят, мразейки наследството на другите. Те говорят от името на различността, но не вярват в нея. Това, което искат под прикритието на различността, е отмъщението. Мултикултурализмът се превърна в нова религия и днес има хора, готови да убиват всички онези, които не са плуралисти…

Превод от френски: Галя Дачкова